Денят в който загинаха любимите ми футболисти

Дългогодишният фен на Юнайтед Фред Дон (собственик на букмейкърската къща „BetFred“) си спомня с тъга за Бебетата на Бъзби… 

Фред Дон

Роден съм и израснах в Ордсол, където нямаш друг избор освен да си фен на Манчестър Юнайтед. Олд Трафорд беше само на една миля от домът ми, а училището в което учех се намираше на улица „Трафорд Роуд“ и беше известно като „училището за фенове на Юнайтед“. В действителност, не си спомням да имаше дори един фен на Сити.

Прибирах се от училище на този ден през 1958г. когато за пръв път чух за трагедията в Мюнхен. Бях на 14 години тогава, някой спомена в автобуса че отборът на Юнайтед е претърпял катастрофа със самолет. В първия момент си помислих че едва ли ще е нещо сериозно. Предположих че вестникарите пак са раздули нещата, а те бяха много способни в това отношение. Когато се прибрах у дома веднага хванах вестника да търся новината. Бях шокиран.

Всеки реагира на такива трагедии в живота си – като например когато Джордж Кенеди беше застрелян, или когато разрушиха Кулите Близнаци – такива неща се запечатват в съзнанието ти. Но трагедията в Мюнхен е споменът който е запазен най-силно в съзнанието ми и се откроява над всички, защото засяга нещо с което съм тясно свързан и живея в близост. Джоф Бент и Еди Коулман бяха от окръг Салфорд, точно като мен. Еди дори е играл в същата детска формация в която играех и аз.

За мен, едно 14-годишно дете, Еди Коулман беше фантастичен играч. Имаше наперена походка и всички хлапета го подражавахме и искахме да сме като него. Нали се сещате, както всички деца искат да приличат на своите рок-идоли? Е, аз попадах в тази група деца. По онова време нямахме дори телевизори – страната още се отърсваше от войната, и тези момчета бяха всичко за нас.

Спомням си как ходих да гледам една тренировка в закрито помещение, понеже на базата „The Cliff“ беше много студено и тревата беше замръзнала. Дънкан Едуърдс изрита една топка която се насочи право към мен, и инстинктивно се обърнах за да се предпазя от удара. Уцели ме по гърба и доста ме заболя. Но Дънкан дойде при мен и ми се извини лично. После, когато тренировката завърши, го видях как се качва на велосипеда си и поема към къщи. Такива бяха времената тогава.

На следващия ден след катастрофата, Петък 7-ми Февруари, в училище всички ридаеха. Деца стояха в двора и просто плачеха. Сутрин имахме задължително събиране пред входа на училището, но всички се бяха пръснали наоколо и страдаха.

Когато се замислиш за младежките години на играчи като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Ники Бът, Райън Гигс, Гари и Фил Невил, и това което постигнаха впоследствие – ще се досетиш какво бъдеще се очертаваше към края на 50-те години на миналия век. Мюнхен беше една от най-големите несправедливости в живота..

Бях на първия мач на Олд Трафорд след трагедията, когато Юнайтед биха с 3-0 Шефийлд Уензди, и все още си пазя билета от този ден. Спомням си че стадиона беше претъпкан, хората бяха се свили като сардини по трибуните. Разбира се, тогава нямаше забрана възрастните да държат децата си в ръце или просто да ги сложат пред себе си за да могат да гледат мача.

Въпреки това, на моменти беше трудно да се наблюдава нормално, но това да гледаш със сълзи на очи как Юнайтед отново излиза на терена беше невероятно. Ако трябва да бъда честен, съжалих отбора на Шефийлд. В този ден имаха срещу себе си 70000 играчи. Нямаше начин да спечелят.

Гледал съм как Юнайтед печели много титли и отличия оттогава насам, но Бебетата на Бъзби бяха много, много специални. Тимът който загина в Мюнхен е любимият ми тим.